Обърнете внимание на детето
Съвети за родители
Наблюдението е ключът към детето Ви. · Прекарайте „качествено“ време с детето си. Децата се нуждаят от цялото Ви внимание!
Наръчник за родители
10 причини да четем на децата
1. За да стимулираме сетивата им – детето гледа, докосва и слуша
едновременно. Четенето стимулира неговия слух и зрение чрез връзката
картинка-дума.
2. За да развиваме фината моторика на детето – малкото дете първоначално започва с дъвкане и мачкане на книгите, след това се научава да разгръща страниците им, постепенно координира движенията на окото и ръката си.
3. За да развием капацитета на детето да слуша – способността да се задържа вниманието е добра предпоставка за всяко бъдещо обучение.
4. За да развием любопитството у детето – четенето е благоприятно за развиване на уменията за търсене и откривателство още от най-ранна възраст /разглеждайки книжки с картинки/, както и за научаване на нови неща.
5. За да осигурим на детето взаимодействие с възрастния – четенето е ситуация, осигуряваща спокойствие, ситуация, в която възрастният /родителят/ посвещава време на детето и засилва усещането му за значимост.
6. За развитие на езиковите способности на детето и за обогатяване на речника му – богатството на речника на едно дете е една от предпоставките за училищния му успех.
7. За овладяване на умението за разбиране на слухово възприети текстове – запознаването на децата възможно най-рано със структурата на една история (начало, приключения, край, наличие на логически и времеви връзки, съгласуне на времена) ще им даде възможност да разкажат за своите собствени преживявания по логичен и хронологичен начин.
8. За подпомагане на тяхното ограмотяване – запознаването от ранна възраст на децата с книгите, ще им помогне в овладяването на четенето и писането, тъй като те разбират, че напечатаните в книгите думи, са същите онези, които изричаме говорейки.
9. За развитие на тяхното въображение и креативност – креативното дете се справя по-лесно с непредвидените ситуации, в които го поставя животът.
10. За да развием себепознанието у децата – приказките позволяват на децата да се срещнат със своите емоции, да ги разбират, да ги назовават. Детето се идентифицира с героите и осъзнава, че те изпитват същите емоции като него /радост, гняв, ревност, страх…/. По този начин детето се чувства нормално, то преработва факта, че емоциите му, фантазиите му не са чудовищни. Когато накрая героят победи, това е също победа за детето, което се е идентифицирало. Приказките помагат за намаляване на детските страхове. Автор: Франсин Ферлан, ерготерапевт и почетен професор в Медицинския факултет на Монреалския университет Превод: София Вълнеева, магистър-логопед
2. За да развиваме фината моторика на детето – малкото дете първоначално започва с дъвкане и мачкане на книгите, след това се научава да разгръща страниците им, постепенно координира движенията на окото и ръката си.
3. За да развием капацитета на детето да слуша – способността да се задържа вниманието е добра предпоставка за всяко бъдещо обучение.
4. За да развием любопитството у детето – четенето е благоприятно за развиване на уменията за търсене и откривателство още от най-ранна възраст /разглеждайки книжки с картинки/, както и за научаване на нови неща.
5. За да осигурим на детето взаимодействие с възрастния – четенето е ситуация, осигуряваща спокойствие, ситуация, в която възрастният /родителят/ посвещава време на детето и засилва усещането му за значимост.
6. За развитие на езиковите способности на детето и за обогатяване на речника му – богатството на речника на едно дете е една от предпоставките за училищния му успех.
7. За овладяване на умението за разбиране на слухово възприети текстове – запознаването на децата възможно най-рано със структурата на една история (начало, приключения, край, наличие на логически и времеви връзки, съгласуне на времена) ще им даде възможност да разкажат за своите собствени преживявания по логичен и хронологичен начин.
8. За подпомагане на тяхното ограмотяване – запознаването от ранна възраст на децата с книгите, ще им помогне в овладяването на четенето и писането, тъй като те разбират, че напечатаните в книгите думи, са същите онези, които изричаме говорейки.
9. За развитие на тяхното въображение и креативност – креативното дете се справя по-лесно с непредвидените ситуации, в които го поставя животът.
10. За да развием себепознанието у децата – приказките позволяват на децата да се срещнат със своите емоции, да ги разбират, да ги назовават. Детето се идентифицира с героите и осъзнава, че те изпитват същите емоции като него /радост, гняв, ревност, страх…/. По този начин детето се чувства нормално, то преработва факта, че емоциите му, фантазиите му не са чудовищни. Когато накрая героят победи, това е също победа за детето, което се е идентифицирало. Приказките помагат за намаляване на детските страхове. Автор: Франсин Ферлан, ерготерапевт и почетен професор в Медицинския факултет на Монреалския университет Превод: София Вълнеева, магистър-логопед
10 психологически проблеми
10 ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМА, ЗА КОИТО СА ВИНОВНИ РОДИТЕЛИТЕ НИ
Повечето психологически проблеми се коренят в детството. Но понякога връзките не са толкова очевидни, не говорим за системен тормоз или пълна липса на внимание – понякога дори обикновеното на пръв поглед поведение на нашите родители може да е причината за емоционалните ни проблеми като възрастни. Безпокойствие, нервност, депресия, липса на самостоятелност Виновни за тези проблеми са майките (или бащите), които кражат около децата си като орлици. Те имат изцяло добри намерения, но такава свръхзагриженост води до психологически проблеми у детето. Ако не можеш да вземеш важно решение, без да се обадиш на родителите си за съвет, най-вероятно и твоите родители са прекалили с усилията да те предпазят от целия свят. Зависимости и екстремни спортове Ако родителите често са казвали на детето си колко много проблеми им създава, то ще реши, че е по-добре да го няма и всички ще са по-щастливи без него. Вследствие на това, като възрастен човек, то ще се опитва подсъзнателно да се разруши – чрез алкохол, наркотици, цигари или екстремни и опасни спортове. Неспособност да се отпуснеш „Бъди сериозна!“, „Спри да се лигавиш!“, „Не се дръж като бебе!“ – такива фрази създават възрастни хора, които никога не могат напълно да се отпуснат, които не разбират децата и мразят незрелите хора около тях. Те са винаги сковани и не могат да се забавляват. Ниско самочувствие и желание да бъдеш някой друг Родителите, които сравняват децата си с други „подобри“ деца, ще превърнат детето си в себекритичен тийнейджър и неуверен възрастен. Такива деца ще се стремят да бъдат най-добрите, но вътре в себе си винаги ще смятат, че не са достатъчно добри. Проблеми в личния живот, липса на доверие Ако родителите съветват детето да не вярва на никого, то ще им повярва и ще възприеме света като враждебно място, пълно с капани. Такова дете няма да може да се довери и на приятелите си, които са доказали лоялността си. То винаги ще живее в съмнение. Търсенето на партньор с родителско поведение „Още си малка за това“ – идеалният начин да създадете жена, която винаги ще се чувства и ще се държи като малко момиче. Такова дете вероятно винаги ще си остане „твърде малко“ и ще търси партньор, който да се държи с него като с родител. Такива деца винаги са зависими от партньора си, когато пораснат. Потискане на собствените таланти, липса на инициативност, деструктивни забавления Ако родителите често са използвали фрази като „Не се прави на много умна!“, „Голям си отворко!“ или „Спри да витаеш в облаците“, детето няма да изгради собствено мнение, никога няма да проявява самоинициатива и няма да има никакви лидерски качества. Като възрастни такива деца се опитват да удавят амбициите си и да запълнят живота си с алкохол и безсмислени забавления. Затвореност, потискане на емоциите Липсата на емоции и загриженост от страна на родителите винаги оказва влияние на детето, дори и да е само на подсъзнателно ниво. Когато на едно дете често му е казвано да не мрънка, да спре да плаче, да не се оплаква и т.н., то започва да се затваря в себе си. Тези потиснати емоции могат да доведат до психосоматични проблеми. Депресия, чувство за вина „Знаеш ли от колко много неща сме се отказали, за да бъдеш щастлив/ за да получиш образование!“ След такива реплики детето започва да чувства незаслужена вина. До същия ефект водят и завишените очаквания на родителите към оценките в училище – ако те очакват детето да е винаги перфектно и го наказват (или мъмрят) за лошите оценки, детето ще е под постоянен стрес. Липса на самостоятелност Има един специален тип родители параноици, които не оставят детето си да прави каквото и да било: „Не пипай котката! Ще те одраска!“, „Не сядай на ръба!“, „Не прави това!“. Ако детето постоянно чува такива заповеди, ще го е страх да вземе каквото и да е решение само. Освен това ще бъде пасивен и безотговорен възрастен.
Източник: https://dama.bg/article/10-psihologicheski-problema-za-koito-sa-vinovniroditelite-ni/16432?fbclid=IwAR0LpOYJQJ0YQtWSClBKb1NoV6- 0feqY10C2DqJ7MNl77G4QAiBkNjJMKNE © Dama.bg
Източник: https://dama.bg/article/10-psihologicheski-problema-za-koito-sa-vinovniroditelite-ni/16432?fbclid=IwAR0LpOYJQJ0YQtWSClBKb1NoV6- 0feqY10C2DqJ7MNl77G4QAiBkNjJMKNE © Dama.bg
Повечето психологически проблеми се коренят в детството. Но понякога връзките не са толкова очевидни, не говорим за системен тормоз или пълна липса на внимание – понякога дори обикновеното на пръв поглед поведение на нашите родители може да е причината за емоционалните ни проблеми като възрастни. Безпокойствие, нервност, депресия, липса на самостоятелност Виновни за тези проблеми са майките (или бащите), които кражат около децата си като орлици. Те имат изцяло добри намерения, но такава свръхзагриженост води до психологически проблеми у детето. Ако не можеш да вземеш важно решение, без да се обадиш на родителите си за съвет, най-вероятно и твоите родители са прекалили с усилията да те предпазят от целия свят. Зависимости и екстремни спортове Ако родителите често са казвали на детето си колко много проблеми им създава, то ще реши, че е по-добре да го няма и всички ще са по-щастливи без него. Вследствие на това, като възрастен човек, то ще се опитва подсъзнателно да се разруши – чрез алкохол, наркотици, цигари или екстремни и опасни спортове. Неспособност да се отпуснеш „Бъди сериозна!“, „Спри да се лигавиш!“, „Не се дръж като бебе!“ – такива фрази създават възрастни хора, които никога не могат напълно да се отпуснат, които не разбират децата и мразят незрелите хора около тях. Те са винаги сковани и не могат да се забавляват. Ниско самочувствие и желание да бъдеш някой друг Родителите, които сравняват децата си с други „подобри“ деца, ще превърнат детето си в себекритичен тийнейджър и неуверен възрастен. Такива деца ще се стремят да бъдат най-добрите, но вътре в себе си винаги ще смятат, че не са достатъчно добри. Проблеми в личния живот, липса на доверие Ако родителите съветват детето да не вярва на никого, то ще им повярва и ще възприеме света като враждебно място, пълно с капани. Такова дете няма да може да се довери и на приятелите си, които са доказали лоялността си. То винаги ще живее в съмнение. Търсенето на партньор с родителско поведение „Още си малка за това“ – идеалният начин да създадете жена, която винаги ще се чувства и ще се държи като малко момиче. Такова дете вероятно винаги ще си остане „твърде малко“ и ще търси партньор, който да се държи с него като с родител. Такива деца винаги са зависими от партньора си, когато пораснат. Потискане на собствените таланти, липса на инициативност, деструктивни забавления Ако родителите често са използвали фрази като „Не се прави на много умна!“, „Голям си отворко!“ или „Спри да витаеш в облаците“, детето няма да изгради собствено мнение, никога няма да проявява самоинициатива и няма да има никакви лидерски качества. Като възрастни такива деца се опитват да удавят амбициите си и да запълнят живота си с алкохол и безсмислени забавления. Затвореност, потискане на емоциите Липсата на емоции и загриженост от страна на родителите винаги оказва влияние на детето, дори и да е само на подсъзнателно ниво. Когато на едно дете често му е казвано да не мрънка, да спре да плаче, да не се оплаква и т.н., то започва да се затваря в себе си. Тези потиснати емоции могат да доведат до психосоматични проблеми. Депресия, чувство за вина „Знаеш ли от колко много неща сме се отказали, за да бъдеш щастлив/ за да получиш образование!“ След такива реплики детето започва да чувства незаслужена вина. До същия ефект водят и завишените очаквания на родителите към оценките в училище – ако те очакват детето да е винаги перфектно и го наказват (или мъмрят) за лошите оценки, детето ще е под постоянен стрес. Липса на самостоятелност Има един специален тип родители параноици, които не оставят детето си да прави каквото и да било: „Не пипай котката! Ще те одраска!“, „Не сядай на ръба!“, „Не прави това!“. Ако детето постоянно чува такива заповеди, ще го е страх да вземе каквото и да е решение само. Освен това ще бъде пасивен и безотговорен възрастен.
Източник: https://dama.bg/article/10-psihologicheski-problema-za-koito-sa-vinovniroditelite-ni/16432?fbclid=IwAR0LpOYJQJ0YQtWSClBKb1NoV6- 0feqY10C2DqJ7MNl77G4QAiBkNjJMKNE © Dama.bg
Източник: https://dama.bg/article/10-psihologicheski-problema-za-koito-sa-vinovniroditelite-ni/16432?fbclid=IwAR0LpOYJQJ0YQtWSClBKb1NoV6- 0feqY10C2DqJ7MNl77G4QAiBkNjJMKNE © Dama.bg
4 стъпки за овладяване на детската истерия
Вижте PDF файла
Детето тръгва на детска градина
Рядко се срещат деца и родители, които да не са имали проблеми с адаптирането
в детската градина. Родителите на по-малките деца трябва да са особено внимателни и
добре подготвени.
Като първа крачка е добре да започнат един или два месеца по-рано да разказват интересни и забавни истории от живота в детската градина. Детето само ще прояви интерес, ако майката отваря в съзнанието му прозорчета с красиви и приятни неща. Детската градина трябва да изглежда като едно желано място. Бихте могли дори да минавате покрай близката детската градина и да "завиждате" на децата, които си играят там. Те не са със своите родители, но не се страхуват, защото за тях се грижат хора, които ги обичат и забавляват. Задължително е да обясните, че това е едно изцяло детско място, и че там родителите само ще пречат на игрите. Всяко дете иска неговата майка да остане с него през целия ден, но е нужно да бъдете ясни по този въпрос.
Тръгвайки на детска градина, въпреки подготовката, децата поднасят своите изненади, ако не първия ден, то след два или три дни. Почти във всички случаи ще има плач, викове, търкаляне по земята. Ако родителя не е уверен в правилността на решението си детето да посещава детска градина, ако не си дава сметка, че това са нормални реакции, той само ще затрудни процеса на адаптация. С Вашето притеснение и неувереност , Вие подавате сигнали на детето, че има за какво да се тревожи.
Ще постъпите правилно, ако съкратите ритуала на раздялата. С нищо няма да помогнете на детето ако го успокоявате дълго, притискате до себе си за последна целувка и обещавате да го вземете първо. Нормалната адаптация на детето към детската градина продължава от една седмица, до един месец. От твърдостта на родителите зависи този период да бъде кратък или продължителен. Не се чувствайте виновни и не показвайте своето притеснение, вие не изоставяте детето си. Не забравяйте, че детските учители са внимателни и добри с децата. Доверете им се! За да се чувствате по-добре, вземете детето си по-рано следобед и му покажете колко много го обичате, като го целувате, прегръщате и поздравявате за неговата самостоятелност. То вече ходи на детско училище и вие се гордеете с него.
Разговаряйте за всичко, което се е случило в детската градина, вие също може да споделите случка от вашия ден. Детето ви трябва да се чувства важно и значимо в този труден за него момент. Вашата близост е от най-голямо значение... Но все пак, нека тази близост повече да помага на детето да порасне свободно, смело и самостоятелно, отколкото да го разглезва и прави зависимо. Такъв подход към трудните промени ще спести напрежение, както на вас, така и на вашето дете. Бъдете смели и естествени, вие най-добре познавате себе си и своето дете. Когато близостта и приятелството са налице, пътят е лесен.
Като първа крачка е добре да започнат един или два месеца по-рано да разказват интересни и забавни истории от живота в детската градина. Детето само ще прояви интерес, ако майката отваря в съзнанието му прозорчета с красиви и приятни неща. Детската градина трябва да изглежда като едно желано място. Бихте могли дори да минавате покрай близката детската градина и да "завиждате" на децата, които си играят там. Те не са със своите родители, но не се страхуват, защото за тях се грижат хора, които ги обичат и забавляват. Задължително е да обясните, че това е едно изцяло детско място, и че там родителите само ще пречат на игрите. Всяко дете иска неговата майка да остане с него през целия ден, но е нужно да бъдете ясни по този въпрос.
Тръгвайки на детска градина, въпреки подготовката, децата поднасят своите изненади, ако не първия ден, то след два или три дни. Почти във всички случаи ще има плач, викове, търкаляне по земята. Ако родителя не е уверен в правилността на решението си детето да посещава детска градина, ако не си дава сметка, че това са нормални реакции, той само ще затрудни процеса на адаптация. С Вашето притеснение и неувереност , Вие подавате сигнали на детето, че има за какво да се тревожи.
Ще постъпите правилно, ако съкратите ритуала на раздялата. С нищо няма да помогнете на детето ако го успокоявате дълго, притискате до себе си за последна целувка и обещавате да го вземете първо. Нормалната адаптация на детето към детската градина продължава от една седмица, до един месец. От твърдостта на родителите зависи този период да бъде кратък или продължителен. Не се чувствайте виновни и не показвайте своето притеснение, вие не изоставяте детето си. Не забравяйте, че детските учители са внимателни и добри с децата. Доверете им се! За да се чувствате по-добре, вземете детето си по-рано следобед и му покажете колко много го обичате, като го целувате, прегръщате и поздравявате за неговата самостоятелност. То вече ходи на детско училище и вие се гордеете с него.
Разговаряйте за всичко, което се е случило в детската градина, вие също може да споделите случка от вашия ден. Детето ви трябва да се чувства важно и значимо в този труден за него момент. Вашата близост е от най-голямо значение... Но все пак, нека тази близост повече да помага на детето да порасне свободно, смело и самостоятелно, отколкото да го разглезва и прави зависимо. Такъв подход към трудните промени ще спести напрежение, както на вас, така и на вашето дете. Бъдете смели и естествени, вие най-добре познавате себе си и своето дете. Когато близостта и приятелството са налице, пътят е лесен.
Меморандум за едно дете
Не ме разглезвайте. Зная много добре, че не мога да получа всичко,
което искам. Аз само ви изпитвам.
Не се страхувайте да сте строги с мен. Аз го предпочитам. Това ще ми позволи да разбера къде ми е мястото
Не ме насилвайте. Това ще ме научи, че силата е всичко. Аз ще откликна полесно, ако ме убеждавате.
Не бъдете непоследователни. Това ме обърква и ме кара да се измъквам по какъвто начин мога.
Не ми обещавайте. Вие може да не сте в състояние да изпълните обещанието си. Това ще ме накара да не ви вярвам.
Не се връзвайте на моите предизвикателства, когато ви кажа или направя нещо, което може да ви разстрои. След това аз ще се опитам да извоювам още по-големи "победи".
Не се разстройвайте много, когато ви кажа "мразя ви". Аз не искам да кажа това, а само да ви накарам да съжалявате за онова, което сте ми сторили.
Не ме карайте да се чувствам по-малък, отколкото съм. Аз ще го компенсирам, като започна да се държа като "важна клечка".
Не вършете неща вместо мен, които мога да свърша сам. Това ще ме накара да се чувствам като бебе и мога да продължа да ви използвам.
Не обръщайте голямо внимание на "лошите ми навици". Това само ще ме насърчи да продължавам.
Не ме критикувайте пред други хора. Аз ще възприема по-добре, ако разговаряте с мен спокойно и насаме.
Не се опитвайте да обсъждате моето поведение в разгара на кавгата. По някои причини слухът ми в този момент е нарушен, а способността ми за контактуване още повече. Правилно е нещата да са такива, каквито се изискват, но е по-добре да поговорим за това по-късно.
Не се опитвайте да ме поучавате. Вие бихте се изненадали колко добре знам какво е добро и какво е лошо.
Не ме карайте да чувствам грешките си като грехове. Аз трябва да се науча да правя грешки, без това да означава, че не съм добър.
Не ме гълчете постоянно. Ако го правите ще се наложи да се правя на глух.
Не искайте обяснение за лошото ми поведение. Понякога не знам защо съм се държал така.
Не поставяйте твърде много на изпитание честността ми. Лесно мога да се изплаша и да ви излъжа.
Не забравяйте, че обичам да експериментирам. По този начин се уча. Моля ви, изтърпявайте ме! Не ме предпазвайте от последиците. Аз имам нужда от опит.
Не обръщайте голямо внимание на леките ми заболявания. Аз може би ще свикна да се радвам на неразположението си, ако това ми носи повече грижи.
Не избягвайте отговорите на честните ми въпроси. Ако го правите, скоро ще разберете, че съм спрял(а) да ви питам и търся информация от някъде другаде.
Не казвайте, че въпросите ми са "глупави" или "безсмислени". Ако постъпвате така, много скоро ще усетите, че го правя, за да се занимавате с мен. Никога не се представяйте за идеални и безгрешни. Ще ми бъде трудно да ви следвам.
Не се притеснявайте, че прекарваме малко време заедно. Важното е как го прекарваме.
Не позволявайте страховете ми да предизвикват безпокойството ви. Така ще се страхувам повече. Вдъхнете ми смелост.
Не забравяйте, че не мога да се справя без вашето разбиране и насърчение. Макар и често заслужени, понякога забравяте похвалите и одобрението. Отнасяйте се с мен, както се отнасяте към приятелите си и аз ще бъда също ваш приятел. Запомнете, че е по-лесно да се учите от модел, а не от критик.
И още нещо - Аз ви обичам много, моля ви обичайте ме и вие!
Не се страхувайте да сте строги с мен. Аз го предпочитам. Това ще ми позволи да разбера къде ми е мястото
Не ме насилвайте. Това ще ме научи, че силата е всичко. Аз ще откликна полесно, ако ме убеждавате.
Не бъдете непоследователни. Това ме обърква и ме кара да се измъквам по какъвто начин мога.
Не ми обещавайте. Вие може да не сте в състояние да изпълните обещанието си. Това ще ме накара да не ви вярвам.
Не се връзвайте на моите предизвикателства, когато ви кажа или направя нещо, което може да ви разстрои. След това аз ще се опитам да извоювам още по-големи "победи".
Не се разстройвайте много, когато ви кажа "мразя ви". Аз не искам да кажа това, а само да ви накарам да съжалявате за онова, което сте ми сторили.
Не ме карайте да се чувствам по-малък, отколкото съм. Аз ще го компенсирам, като започна да се държа като "важна клечка".
Не вършете неща вместо мен, които мога да свърша сам. Това ще ме накара да се чувствам като бебе и мога да продължа да ви използвам.
Не обръщайте голямо внимание на "лошите ми навици". Това само ще ме насърчи да продължавам.
Не ме критикувайте пред други хора. Аз ще възприема по-добре, ако разговаряте с мен спокойно и насаме.
Не се опитвайте да обсъждате моето поведение в разгара на кавгата. По някои причини слухът ми в този момент е нарушен, а способността ми за контактуване още повече. Правилно е нещата да са такива, каквито се изискват, но е по-добре да поговорим за това по-късно.
Не се опитвайте да ме поучавате. Вие бихте се изненадали колко добре знам какво е добро и какво е лошо.
Не ме карайте да чувствам грешките си като грехове. Аз трябва да се науча да правя грешки, без това да означава, че не съм добър.
Не ме гълчете постоянно. Ако го правите ще се наложи да се правя на глух.
Не искайте обяснение за лошото ми поведение. Понякога не знам защо съм се държал така.
Не поставяйте твърде много на изпитание честността ми. Лесно мога да се изплаша и да ви излъжа.
Не забравяйте, че обичам да експериментирам. По този начин се уча. Моля ви, изтърпявайте ме! Не ме предпазвайте от последиците. Аз имам нужда от опит.
Не обръщайте голямо внимание на леките ми заболявания. Аз може би ще свикна да се радвам на неразположението си, ако това ми носи повече грижи.
Не избягвайте отговорите на честните ми въпроси. Ако го правите, скоро ще разберете, че съм спрял(а) да ви питам и търся информация от някъде другаде.
Не казвайте, че въпросите ми са "глупави" или "безсмислени". Ако постъпвате така, много скоро ще усетите, че го правя, за да се занимавате с мен. Никога не се представяйте за идеални и безгрешни. Ще ми бъде трудно да ви следвам.
Не се притеснявайте, че прекарваме малко време заедно. Важното е как го прекарваме.
Не позволявайте страховете ми да предизвикват безпокойството ви. Така ще се страхувам повече. Вдъхнете ми смелост.
Не забравяйте, че не мога да се справя без вашето разбиране и насърчение. Макар и често заслужени, понякога забравяте похвалите и одобрението. Отнасяйте се с мен, както се отнасяте към приятелите си и аз ще бъда също ваш приятел. Запомнете, че е по-лесно да се учите от модел, а не от критик.
И още нещо - Аз ви обичам много, моля ви обичайте ме и вие!
Наръчник за родители
Вижте PDF файла
Аутизъм
Вижте PDF файла
Дете със специални образователни потреби
Вижте PDF файла
Детето и природата
Детето и света на животните, растенията
и минералите.
Тази статия е базирана на психоаналитични постановки от Франсоаз Долто, на системния подход в психотерапията, както и на случаи от собствената ми практика.
Растенията
На каква възраст, например, човешкото същество започва да усеща растенията? Според любопитни сведения от Франсоаз Долто това става на около три месеца, дори още преди бебето да е прогледнало добре. Ако искате да предизвикате емоция у някое безизразно бебе, което не познава усмивката, покажете му листо от кестен или от фикус или от каквото и да било обикновено стайно растение; ще видите как малкото, което преди не се е усмихвало, в захлас и задъхано ще се радва на истинско общуване, каквото до момента сякаш не е изпитвало. Детето обича да се идентифицира с възрастните, но също и с дърветата. Родителите не разбират особено тази игра, но за него няма нищо по-вълнуващо от това да се преоблича като разлистено дърво. Децата на село обичат да си слагат корона от листа и да се преобразяват на стъбло. За тях това не е обикновено преобличане, а превръщане в самата природа. Когато стадият на любов към цветята не е бил осъществен, можем да установим сериозни нарушения във връзката на детето със самото себе си и по-точно, хранителни разстройства. Ако не може да обича цветята, растенията и дърветата, то губи апетит. Често децата с умствени увреждания реагират със спонтанна радост и се свързват органично с растенията. Сякаш тази форма на живот импонира в по-голяма степен на техните нагласи и потребности, отколкото животните. При лечението на едно дете, което отказва да се храни, Франсоаз Долто използва куклата-цвете. Това дете вече не обичало нито куклите, с които може да се идентифицира, нито плюшените си играчки-животни. В един от терапевтичните сеанси детето създава образа на кукла-цвете, която майката ушива от плат. Два часа, след като поиграло с тази кукла, момиченцето изявило желание да хапне от една бисквитка и само след няколко дни отново заобичало себе си и се върнало към здравословното влечение към храната. Идеята за дървото с неговите съставни елементи от корен, стебло и корона, се развива едва към четвъртата година. До тогава се възприема само частта, която е над земята. Интересното е, че на тази възраст детето започва да осъзнава и връзката си с предците – тоест, своите собствени корени.
Животните
Що се отнася до животните, децата първо откриват най-дребните животни. Мравката, бръмбара, червейчето привличат погледа на 8-9 месечното бебе. Чрез тях детето за първи път се среща със смъртта, която в началото се свързва с невъзможността да извършваш движение. Когато се случи да размаже с краче или ръчичка някое дребно животинче и то да спре да се движи, детето изпитва силна смесена емоция на удоволсвие и ужас /вероятно изразяваща едновременно удовлетвореността от ловните инстинкти и страха от смъртта/. В системния подход и особено в школата на Берт Хелингер се разкрива в дълбочина една много често срещана семейна динамика, която става причина за дълбоката привързаност на някои деца към домашните любимци. Става дума за случаите, в които домашният любимец представлява някой значим човек от семейната система, който е починал. Особено силно впечатление прави, когато домашният любимец замества близнак, който е починал още в утробата, или други рано починали деца в семейството. Когато такъв домашен любимец си отиде, мъката от неговата загуба може да бъде извънмерна. Особено е важно родителите да са чувствителни към привързаността към домашните любимци от страна на единствени деца в семейството. Франсоаз Долто разказва за едно такова момиче, което имало куче. По време на войната семейството било принудено да се изсели в друг град и бащата решава да не взима кучето, защото така или иначе е болно и му остават броени месеци живот. Години наред, преди да отиде на терапия, дъщерята не му простила това. Дори Франсоаз Долто пише, че тя била засегната от нещо като злокачествена чувствителност спрямо хората. Бидейки ревностна католичка, до двадесет годишната си възраст тя адресирала своите молитви единствено към любимото си куче.
Минералите
Много често можете да видите как детето събира капещите листа и внимателно ги съхранява, ясно показвайки, че се грижи те да не страдат. Тогава то започва да търси непреходното – това, което няма да загине. И открива камъните и минералите, които си остават винаги красиви и непроменени. Ако детето има емоционални затруднения, то може буквално да бъде обсебено от камъните. Франсоаз Долто дава пример с дете, което познава отделните минерали и кристали като същински геолог. Това дете бягало от къщи, за да издирва различни видове камъни. То познавало цял Париж с имената на камъните, от които са изградени сградите и улиците. Ако детето се занимава предимно с камъни, то най-вероятно е открило тленността на нещата и не може да я приеме, чувства се лично засегнато от това. Така то започва да обича определени камъни, сякаш за да се подсигури, че има нещо, което няма да изчезне в процеса на неговото развитие.
Тази статия е базирана на психоаналитични постановки от Франсоаз Долто, на системния подход в психотерапията, както и на случаи от собствената ми практика.
Растенията
На каква възраст, например, човешкото същество започва да усеща растенията? Според любопитни сведения от Франсоаз Долто това става на около три месеца, дори още преди бебето да е прогледнало добре. Ако искате да предизвикате емоция у някое безизразно бебе, което не познава усмивката, покажете му листо от кестен или от фикус или от каквото и да било обикновено стайно растение; ще видите как малкото, което преди не се е усмихвало, в захлас и задъхано ще се радва на истинско общуване, каквото до момента сякаш не е изпитвало. Детето обича да се идентифицира с възрастните, но също и с дърветата. Родителите не разбират особено тази игра, но за него няма нищо по-вълнуващо от това да се преоблича като разлистено дърво. Децата на село обичат да си слагат корона от листа и да се преобразяват на стъбло. За тях това не е обикновено преобличане, а превръщане в самата природа. Когато стадият на любов към цветята не е бил осъществен, можем да установим сериозни нарушения във връзката на детето със самото себе си и по-точно, хранителни разстройства. Ако не може да обича цветята, растенията и дърветата, то губи апетит. Често децата с умствени увреждания реагират със спонтанна радост и се свързват органично с растенията. Сякаш тази форма на живот импонира в по-голяма степен на техните нагласи и потребности, отколкото животните. При лечението на едно дете, което отказва да се храни, Франсоаз Долто използва куклата-цвете. Това дете вече не обичало нито куклите, с които може да се идентифицира, нито плюшените си играчки-животни. В един от терапевтичните сеанси детето създава образа на кукла-цвете, която майката ушива от плат. Два часа, след като поиграло с тази кукла, момиченцето изявило желание да хапне от една бисквитка и само след няколко дни отново заобичало себе си и се върнало към здравословното влечение към храната. Идеята за дървото с неговите съставни елементи от корен, стебло и корона, се развива едва към четвъртата година. До тогава се възприема само частта, която е над земята. Интересното е, че на тази възраст детето започва да осъзнава и връзката си с предците – тоест, своите собствени корени.
Животните
Що се отнася до животните, децата първо откриват най-дребните животни. Мравката, бръмбара, червейчето привличат погледа на 8-9 месечното бебе. Чрез тях детето за първи път се среща със смъртта, която в началото се свързва с невъзможността да извършваш движение. Когато се случи да размаже с краче или ръчичка някое дребно животинче и то да спре да се движи, детето изпитва силна смесена емоция на удоволсвие и ужас /вероятно изразяваща едновременно удовлетвореността от ловните инстинкти и страха от смъртта/. В системния подход и особено в школата на Берт Хелингер се разкрива в дълбочина една много често срещана семейна динамика, която става причина за дълбоката привързаност на някои деца към домашните любимци. Става дума за случаите, в които домашният любимец представлява някой значим човек от семейната система, който е починал. Особено силно впечатление прави, когато домашният любимец замества близнак, който е починал още в утробата, или други рано починали деца в семейството. Когато такъв домашен любимец си отиде, мъката от неговата загуба може да бъде извънмерна. Особено е важно родителите да са чувствителни към привързаността към домашните любимци от страна на единствени деца в семейството. Франсоаз Долто разказва за едно такова момиче, което имало куче. По време на войната семейството било принудено да се изсели в друг град и бащата решава да не взима кучето, защото така или иначе е болно и му остават броени месеци живот. Години наред, преди да отиде на терапия, дъщерята не му простила това. Дори Франсоаз Долто пише, че тя била засегната от нещо като злокачествена чувствителност спрямо хората. Бидейки ревностна католичка, до двадесет годишната си възраст тя адресирала своите молитви единствено към любимото си куче.
Минералите
Много често можете да видите как детето събира капещите листа и внимателно ги съхранява, ясно показвайки, че се грижи те да не страдат. Тогава то започва да търси непреходното – това, което няма да загине. И открива камъните и минералите, които си остават винаги красиви и непроменени. Ако детето има емоционални затруднения, то може буквално да бъде обсебено от камъните. Франсоаз Долто дава пример с дете, което познава отделните минерали и кристали като същински геолог. Това дете бягало от къщи, за да издирва различни видове камъни. То познавало цял Париж с имената на камъните, от които са изградени сградите и улиците. Ако детето се занимава предимно с камъни, то най-вероятно е открило тленността на нещата и не може да я приеме, чувства се лично засегнато от това. Така то започва да обича определени камъни, сякаш за да се подсигури, че има нещо, което няма да изчезне в процеса на неговото развитие.
Душата на осиновеното дете
Душата на осиновеното дете. Как да
сглобим цялото?
Съдбата на изоставените и осиновени деца е да преминават от ръце в ръце. Първо те са преживели дълбоката и незарастваща рана да бъдат изоставени от родителите. После, преди да бъдат осиновени, често за тях са се грижили множество възрастни в различни роли – възпитатели от институции, психолози, социални работници, лекари, приемни родители. Тази специфична съдба води до загуба на вътрешни устои, усещане за разпокъсаност и обърканост във взаимовръзките с най-значимите хора.
Ще илюстрирам това с работата си с дете в първи клас, осиновено на четири годишна възраст, което е насочено към Психологически център „Аз и Ние“. Осиновителите на Х. го довеждат с оплакването за агресивно поведение, липса на граници, несъобразяване с правила, хиперактивност…
По време на една от сесиите давам на Х. лист и молив. На листа той трябва да нарисува един голям кръг, а в големия кръг с малки кръгчета да обозначи себе си и хората, които са му най-важни. Чрез тази методика може да се изследват взаимовръзките с близките хора на детето (това, което Морено нарича „социален атом“).
Х., обаче, изпълнява задачата по много особен начин. На подадения лист той поставя себе си и своите осиновители. След това взима втори лист, на който изобразява себе си и „сестра ми Силвия“ (по-късно разбирам, че той няма такава сестра, а Силвия е една от възпитателките в институцията ). Взима трети лист, на който изобразява себе си и децата, с които си играе, когато отиде на селото при родителите на своя осиновител. Четвърти лист използва за себе си и учителката му в първи клас. И пети лист за себе си и някои от децата в училище.
Оказва се, че „социалният атом“ на Х. е разположен в пет различни Вселени, между които няма връзка. Животът му е разпокъсан, както на всяко дете, което е преминавало от ръце в ръце. Усещането за хаос, незачитането на чуждите граници и агресията са естествен резултат от такава липса на вътрешно единство.
Какво е необходимо да се прави?
Какъв е изходът? На първо място осиновителите следва да знаят, че ако те уважават приноса на всички, които са се грижили за детето им преди тях (служители в институциите, приемни родители), това увеличава шанса на осиновеното дете да се чувства вътрешно единно и цялостно. Уважението към тези хора може да се изразява и с думи. Например: „Мисля си какво ли щеше да каже леля ти Силвия, ако те беше чула колко хубаво пееш?!“
Още по-важно е осиновителите да изпитват вътрешна благодарност към родителите, които са дали живот на детето. И да ги уважават за това, вместо да ги осъждат, че са го изоставили и да се поставят надменно над тях. Част от тази уважителност към родителите е осиновителите да запазят името, с което майката е записала детето при неговото раждане. В противен случай те сякаш символично разкъсват съществуването му на две несъвместими части.
В много институции е възприета практиката децата да носят със себе си един амулет, някакъв символ или играчка, с която никога да не се разделят. Целта на този амулет е да бъде „червената нишка“, която свързва в едно живота на детето, когато то преминава от една институция в друга, от едно приемно семейство в друго.
Още по-ценно от този амулет би било, ако всички, които са се грижили за едно дете, се приемат един друг с уважение. Така детето ще може свободно да проявява чувствата си към хората, с които вече не контактува, без да се притеснява от тези, които са актуално около него.
Ще приключа тази статия в духа на сайта „Детето играе“. Една възможна игра за осиновени деца е да подредим на пода с кукли всички важни хора, които са се появявали в различни етапи от живота им. И да разиграваме сценки: как те си говорят по между си, какво ли си мислят за него, как биха обсъждали заедно житейския му път. И всичко това – на една сцена, в един социален атом, в една Вселена.
Съдбата на изоставените и осиновени деца е да преминават от ръце в ръце. Първо те са преживели дълбоката и незарастваща рана да бъдат изоставени от родителите. После, преди да бъдат осиновени, често за тях са се грижили множество възрастни в различни роли – възпитатели от институции, психолози, социални работници, лекари, приемни родители. Тази специфична съдба води до загуба на вътрешни устои, усещане за разпокъсаност и обърканост във взаимовръзките с най-значимите хора.
Ще илюстрирам това с работата си с дете в първи клас, осиновено на четири годишна възраст, което е насочено към Психологически център „Аз и Ние“. Осиновителите на Х. го довеждат с оплакването за агресивно поведение, липса на граници, несъобразяване с правила, хиперактивност…
По време на една от сесиите давам на Х. лист и молив. На листа той трябва да нарисува един голям кръг, а в големия кръг с малки кръгчета да обозначи себе си и хората, които са му най-важни. Чрез тази методика може да се изследват взаимовръзките с близките хора на детето (това, което Морено нарича „социален атом“).
Х., обаче, изпълнява задачата по много особен начин. На подадения лист той поставя себе си и своите осиновители. След това взима втори лист, на който изобразява себе си и „сестра ми Силвия“ (по-късно разбирам, че той няма такава сестра, а Силвия е една от възпитателките в институцията ). Взима трети лист, на който изобразява себе си и децата, с които си играе, когато отиде на селото при родителите на своя осиновител. Четвърти лист използва за себе си и учителката му в първи клас. И пети лист за себе си и някои от децата в училище.
Оказва се, че „социалният атом“ на Х. е разположен в пет различни Вселени, между които няма връзка. Животът му е разпокъсан, както на всяко дете, което е преминавало от ръце в ръце. Усещането за хаос, незачитането на чуждите граници и агресията са естествен резултат от такава липса на вътрешно единство.
Какво е необходимо да се прави?
Какъв е изходът? На първо място осиновителите следва да знаят, че ако те уважават приноса на всички, които са се грижили за детето им преди тях (служители в институциите, приемни родители), това увеличава шанса на осиновеното дете да се чувства вътрешно единно и цялостно. Уважението към тези хора може да се изразява и с думи. Например: „Мисля си какво ли щеше да каже леля ти Силвия, ако те беше чула колко хубаво пееш?!“
Още по-важно е осиновителите да изпитват вътрешна благодарност към родителите, които са дали живот на детето. И да ги уважават за това, вместо да ги осъждат, че са го изоставили и да се поставят надменно над тях. Част от тази уважителност към родителите е осиновителите да запазят името, с което майката е записала детето при неговото раждане. В противен случай те сякаш символично разкъсват съществуването му на две несъвместими части.
В много институции е възприета практиката децата да носят със себе си един амулет, някакъв символ или играчка, с която никога да не се разделят. Целта на този амулет е да бъде „червената нишка“, която свързва в едно живота на детето, когато то преминава от една институция в друга, от едно приемно семейство в друго.
Още по-ценно от този амулет би било, ако всички, които са се грижили за едно дете, се приемат един друг с уважение. Така детето ще може свободно да проявява чувствата си към хората, с които вече не контактува, без да се притеснява от тези, които са актуално около него.
Ще приключа тази статия в духа на сайта „Детето играе“. Една възможна игра за осиновени деца е да подредим на пода с кукли всички важни хора, които са се появявали в различни етапи от живота им. И да разиграваме сценки: как те си говорят по между си, какво ли си мислят за него, как биха обсъждали заедно житейския му път. И всичко това – на една сцена, в един социален атом, в една Вселена.
Златните принципи на Мария Монтесори за възпитанието на детето
ЗЛАТНИТЕ ПРИНЦИПИ НА МАРИЯ МОНТЕСОРИ ЗА ВЪЗПИТАНИЕТО НА ДЕТЕТО
Мария Монтесори формулира своите заповеди като кратки сентенции, изключително
лесни за запомняне. Те са съвсем прости, но в тях е заложена много мъдрост.
Ако родителите искат да затвърдят връзката си с децата и да я развиват, така че детето им
да израсне развита и хармонична личност, е добре поне веднъж годишно да си препрочитат
тези правила.
1. Децата се учат от това, което ги заобикаля.
2. Ако едно дете често е
критикувано, то се учи да съди. 3. Ако едно дете често е хвалено – то се научава да цени себе и и другите.
4. Ако детето ви расте във враждебна среда – то се учи да се бори.
5. Ако сте честни с детето си – то ще израсне честен човек.
6. Ако едно дете често бива осмивано – то ще израсне срамежливо и свито.
7. Ако едно дете живее с чувството за сигурност – то ще има вяра в другите.
8. Ако едно дете често е порицавано – то често ще изпитва чувство за вина.
9. Ако едно дете често среща одобрение – то ще се научи да цени себе си.
10. Ако сте снизходителни към детето – то ще се научи на търпение.
11. Ако често се веселите с детето – то ще изгради доверие във вас.
12. Ако едно дете живее в атмосфера на приятелство и добронамереност – то ще се научи как да открива любовта.
13. Не говорете лошо за детето – нито в негово присъствие, нито в негово отсъствие.
14. Съсредоточете се върху развитието на добрите качества в детето, така че за лошите да не остане място.
15. Слушайте внимателно какво говорят и ви питат децата ви и винаги им отговаряйте.
16. Уважавайте детето, дори когато греши, грешките са поправими – не е важно дали ще бъдат
поправени веднага или след време. 17. Бъдете готови да помагате във всяка ситуация на дете, което търси и опитва.
18. Помагайте на детето си да развива своите способности от най-ранна възраст. Правете това с търпение, грижа, разбирателство и любов.
19. Във възпитанието на детето винаги се придържайте към основния принцип, а именно – показвайте му най-доброто от себе си.
Източник: highviewart
1. Децата се учат от това, което ги заобикаля.
2. Ако едно дете често е
критикувано, то се учи да съди. 3. Ако едно дете често е хвалено – то се научава да цени себе и и другите.
4. Ако детето ви расте във враждебна среда – то се учи да се бори.
5. Ако сте честни с детето си – то ще израсне честен човек.
6. Ако едно дете често бива осмивано – то ще израсне срамежливо и свито.
7. Ако едно дете живее с чувството за сигурност – то ще има вяра в другите.
8. Ако едно дете често е порицавано – то често ще изпитва чувство за вина.
9. Ако едно дете често среща одобрение – то ще се научи да цени себе си.
10. Ако сте снизходителни към детето – то ще се научи на търпение.
11. Ако често се веселите с детето – то ще изгради доверие във вас.
12. Ако едно дете живее в атмосфера на приятелство и добронамереност – то ще се научи как да открива любовта.
13. Не говорете лошо за детето – нито в негово присъствие, нито в негово отсъствие.
14. Съсредоточете се върху развитието на добрите качества в детето, така че за лошите да не остане място.
15. Слушайте внимателно какво говорят и ви питат децата ви и винаги им отговаряйте.
16. Уважавайте детето, дори когато греши, грешките са поправими – не е важно дали ще бъдат
поправени веднага или след време. 17. Бъдете готови да помагате във всяка ситуация на дете, което търси и опитва.
18. Помагайте на детето си да развива своите способности от най-ранна възраст. Правете това с търпение, грижа, разбирателство и любов.
19. Във възпитанието на детето винаги се придържайте към основния принцип, а именно – показвайте му най-доброто от себе си.
Източник: highviewart
Как четенето на книжки влияе върху речевото и умственото развитие на детето
Как четенето на книжки влияе върху речевото и
умственото развитие на детето.
Малките деца, чиито родители им четат по пет приказки на ден, отиват на детска градина с близо милион и половина повече думи в речника си в сравнение с онези деца, чиито родители не им четат изобщо, установи ново изследване. Джесика Логан, специалист по ранно детско развитие, от университета в Охайо, казва, че „пропастта от един милион думи“ е ключът към обясняване разликата между речниковия запас и уменията по четене между децата, а по-късно - и между възрастните. Дори ако на детето му се чете по една приказка на ден, то пак ще знае до 5- годишна възраст близо 290 000 повече думи в сравнени с онова, на което никога не е било четено. Децата, на които родителите четат, ще бъдат значително поподготвени впоследствие да видят и възприемат тези думи на хартия, когато отидат в училище. Те много по-лесно ще се научат да четат и да пишат. Освен това ще развият и отношение към книгата като ценност и към четенето като задушевно и обогатяващо преживяване. Джесика Логан споделя още, че е шокирана да се среща в практиката си толкова често с родители, които открито и без притеснение завяват, че никога не са чели книжки на децата си. Заедно със свои колеги провеждат експеримент, при който подбрали на случаен принцип 30 книги – половината с картинки и по-големи букви за току-що проходили и проговорили деца, половината с картинки и по-ситни букви за деца над 3-годишна възраст. Установили, че книжките за най-малките съдържат средно по около 140 думи, а тези за по-големите деца – около 228 думи. След редица изчисления достигат до извода, че до 5-годишната си възраст едно дете, на което му се чете книжка веднъж месечно или никога, би боравило с около 4 662 думи; дете, на което се чете веднъж-два пъти в седмицата, би боравило с 63 570 думи; дете, на което му се чете между 3 и 5 пъти седмично, би боравило със 169 520 думи; дете, на което се чете всеки ден, би боравило с 296 660 думи; а дете, на което му се четат по 5 приказки на ден, би боравило с 1 483 300 думи (!). „Пропастта от един милион думи“ между деца, растящи в четяща среда, и такива, които не са се докосвали до книжка, е плашеща. Купувайте книжки и четете на децата си! Съпреживявайте заедно емоцията от историите, откривайте реакциите на децата си, опознавайки ги чрез историите, с които те стават съпричастни. Най-хубавото споделено време заедно…
Цветелина Велчева
Малките деца, чиито родители им четат по пет приказки на ден, отиват на детска градина с близо милион и половина повече думи в речника си в сравнение с онези деца, чиито родители не им четат изобщо, установи ново изследване. Джесика Логан, специалист по ранно детско развитие, от университета в Охайо, казва, че „пропастта от един милион думи“ е ключът към обясняване разликата между речниковия запас и уменията по четене между децата, а по-късно - и между възрастните. Дори ако на детето му се чете по една приказка на ден, то пак ще знае до 5- годишна възраст близо 290 000 повече думи в сравнени с онова, на което никога не е било четено. Децата, на които родителите четат, ще бъдат значително поподготвени впоследствие да видят и възприемат тези думи на хартия, когато отидат в училище. Те много по-лесно ще се научат да четат и да пишат. Освен това ще развият и отношение към книгата като ценност и към четенето като задушевно и обогатяващо преживяване. Джесика Логан споделя още, че е шокирана да се среща в практиката си толкова често с родители, които открито и без притеснение завяват, че никога не са чели книжки на децата си. Заедно със свои колеги провеждат експеримент, при който подбрали на случаен принцип 30 книги – половината с картинки и по-големи букви за току-що проходили и проговорили деца, половината с картинки и по-ситни букви за деца над 3-годишна възраст. Установили, че книжките за най-малките съдържат средно по около 140 думи, а тези за по-големите деца – около 228 думи. След редица изчисления достигат до извода, че до 5-годишната си възраст едно дете, на което му се чете книжка веднъж месечно или никога, би боравило с около 4 662 думи; дете, на което се чете веднъж-два пъти в седмицата, би боравило с 63 570 думи; дете, на което му се чете между 3 и 5 пъти седмично, би боравило със 169 520 думи; дете, на което се чете всеки ден, би боравило с 296 660 думи; а дете, на което му се четат по 5 приказки на ден, би боравило с 1 483 300 думи (!). „Пропастта от един милион думи“ между деца, растящи в четяща среда, и такива, които не са се докосвали до книжка, е плашеща. Купувайте книжки и четете на децата си! Съпреживявайте заедно емоцията от историите, откривайте реакциите на децата си, опознавайки ги чрез историите, с които те стават съпричастни. Най-хубавото споделено време заедно…
Цветелина Велчева
Когато детето непрекъснато боледува
Вижте PDF файла
Могат ли децата без играчки
МОГАТ ЛИ ДЕЦАТА ДА ИГРАЯТ БЕЗ ИГРАЧКИ?
В германски детски градини оставят децата без играчки. На всички родители е до болка позната картинката – само след час новата играчка се търкаля сред купчината от кукли, колички и топки и детето вече я е забравило. В Германия решават да изпробват доста по-радикален метод за решаване на този проблем. Децата са ненаситни потребители особено когато говорим за играчки. В детската стая може да няма свободно място и въпреки това те да искат нов подарък. Когато получат нова играчка, децата много бързо губят интерес към нея и искат нещо друго – поредния конструктор, количка, кукла и т.н., и т.н. Процесът е безкраен и безизходен. Родителите не разбират какво да правят – от една страна, приемат ограничаването на детето откъм играчки като наказание, а от друга – не искат да продължават да купуват нови и нови вещи. Според материал на The Independent в Германия са предложили кардинално решение на проблема. В някои детски градини се прилага програмата Der Spielzeugfreie Kindergarten – детска градина без играчки. Същността на проекта се състои в пълно лишаване на децата от всичко, което ние смятаме за нужно за едно щастливо детство – играчки, конструктори, книжки, моливи, флумастери, хартия. Вместо тях за период от 3 месеца в годината децата остават само със столчетата, масичките и няколко одеяла. Освен това възпитателите не участват активно в игрите на децата, а само ги наблюдават отстрани. Оставени сами на себе си, децата трябва да включат фантазията си и да измислят какво да правят и на какво да играят. Проектът е измислен от инспекторите от службата за обществено здравеопазване Райнер Стрик и Елке Шуберт, специализирани в работата с възрастни, страдащи от различни зависимости. Специалистите били много заинтригувани от възможността зависимостите да се формират още в най-ранна детска възраст. Те искали да покажат, че лишени от задушаващите купчини играчки, децата могат напълно щастливо и креативно да играят с това, което е около тях. Както се оказало, този проект наистина работи. Първия ден, когато децата се оказали в пустата стая, те с недоумение се гледали едни други. В началото изобщо не знаели какво да правят и скучаели. Но на втория ден ситуацията била коренно различна. Децата започнали да си играят – да строят от столовете, масите и одеялата къщи, влакчета, колички. Те се учили да общуват едни с други, да работят в екип, да се изразяват по-пълноценно и да разбират другите. Тяхното въображение работило на пълни обороти. Без определено разпределение на деня децата се чувстват щастливи и свободни. Когато играчките се завръщат в стаята, децата им се радват, но отношението им вече е по-различно – те започват повече да ги ценят. Този модел служи за пример и на много германски родители. Както разказва един татко, неговият син преди е обичал да разхвърля играчките си така, че да покриват напълно пода на стаята му, като при това не е играел с тях, а е мрънкал, че му е скучно. При прилагането на подхода всички играчки са прибрани на тавана. На детето се дава само една – тази, с която то действително иска да си поиграе, а после, когато приключи, отново я прибират на тавана. В резултат на това детето е станало много по-спокойно, научило се е да играе по-дълго време с един предмет, да измисля все по-нови и интересни игри.
А вие какво мислите за този подход?
Проектът е създаден от двамата терапевти Райнер Стрик и Елке Шуберт, специализирани в работата с възрастни, страдащи от различни зависимости. Специалистите били много заинтригувани от възможността зависимостите да се формират още в най-ранна детска възраст.
КАКВО ОЗНАЧАВА БЕЗ ИГРАЧКИ?
Всички играчки бяха премахнати от стаите, включително допълнителни материали като моливи, хартия, ножици, инструменти и т.н. В стаята останаха само мебели. Децата бяха предварително и в подробности информирани за предстоящата промяна. Някои групи сами сложиха играчките в определени за целта помещения, докато други завариха празните стаи след началото на проекта. По молба на децата и след съгласуване осигурявахме допълнителни материали и инструменти, но не и играчки.
КАК ПРОТИЧАХА ДНИТЕ?
В рамките на проекта ние нямахме описани занимания и игри, за да не „осигурим“ идеи, които могат да бъдат имитирани или копирани. Конкретни инструкции биха противоречали на принципа на проекта, който беше създаден, за да подпомогне креативността, въображението и самоувереността на децата участници. Ето кратко описание как протичаха дните в рамките на програмата: Обичайно децата идваха в градината между 8.00 и 9.00 ч. Много често децата обсъждаха как е минала предната вечер или какво се е случило на идване към градината, като включваха и преподавателя в разговора. С нарастването на броя на децата желанието за активност и игри нарастваше. Идеите за игра включваха ролеви игри и „строителни“ проекти. Например в градината беше построен вигвам. Задно децата решиха какво ще им е необходимо и обсъдиха с учителя как да си доставят материалите. В резултат на това се организира разходка до близката гора, за да се съберат клони. Вдъхновени от гениалността на идеята си, децата успяха да транспортират големи и тежки клони до градината. Отне им няколко дни, за да построят вигвама, като и момчетата, и момичетата участваха в процеса. Самият вигвам стана чудесна начална точка за много игри, например децата си направиха индиански дрехи от останки от кожа, като дори си направиха телефони от същата материя. Преподавателят им помагаше само с осигуряването на материалите и инструментите, необходими за новите идеи. Някои от учителите признават, че са изпитвали затруднения да не правят предложения или да не коригират неразумни според тях действия на децата.
ПРОМЕНИТЕ:
Като цяло преподавателите наблюдават следното: преди началото на проекта денят преминаваше в похаотична атмосфера, с повече караници, мотаене, по-малко екипни активности и повече конкурентност между децата. Обичайните обособени групички на закуска от 2–3 деца се променят и нарасват на 10–15 деца в група, като заедно ядат, говорят си или просто си седят. По този начин храненето се превърна във важно време и място за срещи, без да е необходима учителска намеса. Другото много популярно занимание стана почивката в ъгъла за релаксация, като всяка група вече с състоеше от почти равен брой момчета и момичета. Всяко дете само определяше собствения си ритъм. По-срамежливите оставаха настрана за по-дълго (докато преди това са играели с играчки и срамежливостта им не е била толкова видима), след което бяха канени от другите да се присъединят към играта. Възникваха идеи за ръчни проекти, като децата се консултираха с учителите си. Нещата се случваха бавно и постепенно, като имаше достатъчно време децата да разгърнат въображението и креативността си. Почти не се наблюдаваше напрежение поради липса на време или ориентираност към победа, фактори, които бяха силно изявени по време на игра преди проекта. Без играчки, с които да играят, децата бяха по-креативни, балансирани и уверени в себе си. Те се научиха да отстояват идеите си и да вярват във възможностите си. Поведението им демонстрираше, че благодарение на нарасналото самочувствие те са способни да действат самостоятелно и да осъзнават ограниченията си. По отношение на комуникациите с връстниците си децата се научиха да приемат и да уважават себе си и другите, да казват „да“ и „не“, както и да оползотворяват уменията – своите и на другите. По време на игрите в рамките на проекта преобладаваха общите разговори и екипната работа по реализацията на идеи. Докато децата играха навън, природата се превърна в най-важният им партньор в игрите. Наблюденията върху децата показват, че в първите 4 седмици от проекта те са се задоволявали с наличните материали. Използвали са одеяла, столове и маси, за да си построят убежища и заслони, в които са седели и са си говорели. Впоследствие тези палатки се превръщат в къщи, които се разрастват (дори имат балкон). С времето игрите стават по-сложни и изпълнени с въображение. Децата започват дори сами да изработват необходимите им липсващи елементи. Интересът им към даден проект продължава повече от 20 дни.
КАКВО СЕ СЛУЧВА С УЧИТЕЛИТЕ:
Забелязахме, че въпреки че през цялото време на проекта бяхме на разположение на децата за дискусии и подкрепа, децата имаха намаляваща нужда от нашето присъствие. Понякога те ни канеха на гости в „къщите“ си, а понякога просто искаха прегръдка, но като цяло, децата станаха по-самостоятелни. И въпросите, които възникват след този експеримент: Въпреки положителните резултати от този опит той ни наведе на много размисли: Дотолкова ли сме обсебени от предметите в живота си, че ни се струва истинска сензация това, че предоставяме на децата си повече време и свобода да бъдат самите себе си (като ги лишаваме от играчки)? Толкова ли нямаме какво да предложим на децата си, че компенсираме със стоки, които купуваме от магазина? Наистина ли бързането, стремежът към ефективност и „ярки“ преживявания са завладели дотолкова живота ни, че отделянето на време за правенето на нещо без особена практичност и полза (като вигвам например) ни се струва „загуба на време“?
В германски детски градини оставят децата без играчки. На всички родители е до болка позната картинката – само след час новата играчка се търкаля сред купчината от кукли, колички и топки и детето вече я е забравило. В Германия решават да изпробват доста по-радикален метод за решаване на този проблем. Децата са ненаситни потребители особено когато говорим за играчки. В детската стая може да няма свободно място и въпреки това те да искат нов подарък. Когато получат нова играчка, децата много бързо губят интерес към нея и искат нещо друго – поредния конструктор, количка, кукла и т.н., и т.н. Процесът е безкраен и безизходен. Родителите не разбират какво да правят – от една страна, приемат ограничаването на детето откъм играчки като наказание, а от друга – не искат да продължават да купуват нови и нови вещи. Според материал на The Independent в Германия са предложили кардинално решение на проблема. В някои детски градини се прилага програмата Der Spielzeugfreie Kindergarten – детска градина без играчки. Същността на проекта се състои в пълно лишаване на децата от всичко, което ние смятаме за нужно за едно щастливо детство – играчки, конструктори, книжки, моливи, флумастери, хартия. Вместо тях за период от 3 месеца в годината децата остават само със столчетата, масичките и няколко одеяла. Освен това възпитателите не участват активно в игрите на децата, а само ги наблюдават отстрани. Оставени сами на себе си, децата трябва да включат фантазията си и да измислят какво да правят и на какво да играят. Проектът е измислен от инспекторите от службата за обществено здравеопазване Райнер Стрик и Елке Шуберт, специализирани в работата с възрастни, страдащи от различни зависимости. Специалистите били много заинтригувани от възможността зависимостите да се формират още в най-ранна детска възраст. Те искали да покажат, че лишени от задушаващите купчини играчки, децата могат напълно щастливо и креативно да играят с това, което е около тях. Както се оказало, този проект наистина работи. Първия ден, когато децата се оказали в пустата стая, те с недоумение се гледали едни други. В началото изобщо не знаели какво да правят и скучаели. Но на втория ден ситуацията била коренно различна. Децата започнали да си играят – да строят от столовете, масите и одеялата къщи, влакчета, колички. Те се учили да общуват едни с други, да работят в екип, да се изразяват по-пълноценно и да разбират другите. Тяхното въображение работило на пълни обороти. Без определено разпределение на деня децата се чувстват щастливи и свободни. Когато играчките се завръщат в стаята, децата им се радват, но отношението им вече е по-различно – те започват повече да ги ценят. Този модел служи за пример и на много германски родители. Както разказва един татко, неговият син преди е обичал да разхвърля играчките си така, че да покриват напълно пода на стаята му, като при това не е играел с тях, а е мрънкал, че му е скучно. При прилагането на подхода всички играчки са прибрани на тавана. На детето се дава само една – тази, с която то действително иска да си поиграе, а после, когато приключи, отново я прибират на тавана. В резултат на това детето е станало много по-спокойно, научило се е да играе по-дълго време с един предмет, да измисля все по-нови и интересни игри.
А вие какво мислите за този подход?
Проектът е създаден от двамата терапевти Райнер Стрик и Елке Шуберт, специализирани в работата с възрастни, страдащи от различни зависимости. Специалистите били много заинтригувани от възможността зависимостите да се формират още в най-ранна детска възраст.
КАКВО ОЗНАЧАВА БЕЗ ИГРАЧКИ?
Всички играчки бяха премахнати от стаите, включително допълнителни материали като моливи, хартия, ножици, инструменти и т.н. В стаята останаха само мебели. Децата бяха предварително и в подробности информирани за предстоящата промяна. Някои групи сами сложиха играчките в определени за целта помещения, докато други завариха празните стаи след началото на проекта. По молба на децата и след съгласуване осигурявахме допълнителни материали и инструменти, но не и играчки.
КАК ПРОТИЧАХА ДНИТЕ?
В рамките на проекта ние нямахме описани занимания и игри, за да не „осигурим“ идеи, които могат да бъдат имитирани или копирани. Конкретни инструкции биха противоречали на принципа на проекта, който беше създаден, за да подпомогне креативността, въображението и самоувереността на децата участници. Ето кратко описание как протичаха дните в рамките на програмата: Обичайно децата идваха в градината между 8.00 и 9.00 ч. Много често децата обсъждаха как е минала предната вечер или какво се е случило на идване към градината, като включваха и преподавателя в разговора. С нарастването на броя на децата желанието за активност и игри нарастваше. Идеите за игра включваха ролеви игри и „строителни“ проекти. Например в градината беше построен вигвам. Задно децата решиха какво ще им е необходимо и обсъдиха с учителя как да си доставят материалите. В резултат на това се организира разходка до близката гора, за да се съберат клони. Вдъхновени от гениалността на идеята си, децата успяха да транспортират големи и тежки клони до градината. Отне им няколко дни, за да построят вигвама, като и момчетата, и момичетата участваха в процеса. Самият вигвам стана чудесна начална точка за много игри, например децата си направиха индиански дрехи от останки от кожа, като дори си направиха телефони от същата материя. Преподавателят им помагаше само с осигуряването на материалите и инструментите, необходими за новите идеи. Някои от учителите признават, че са изпитвали затруднения да не правят предложения или да не коригират неразумни според тях действия на децата.
ПРОМЕНИТЕ:
Като цяло преподавателите наблюдават следното: преди началото на проекта денят преминаваше в похаотична атмосфера, с повече караници, мотаене, по-малко екипни активности и повече конкурентност между децата. Обичайните обособени групички на закуска от 2–3 деца се променят и нарасват на 10–15 деца в група, като заедно ядат, говорят си или просто си седят. По този начин храненето се превърна във важно време и място за срещи, без да е необходима учителска намеса. Другото много популярно занимание стана почивката в ъгъла за релаксация, като всяка група вече с състоеше от почти равен брой момчета и момичета. Всяко дете само определяше собствения си ритъм. По-срамежливите оставаха настрана за по-дълго (докато преди това са играели с играчки и срамежливостта им не е била толкова видима), след което бяха канени от другите да се присъединят към играта. Възникваха идеи за ръчни проекти, като децата се консултираха с учителите си. Нещата се случваха бавно и постепенно, като имаше достатъчно време децата да разгърнат въображението и креативността си. Почти не се наблюдаваше напрежение поради липса на време или ориентираност към победа, фактори, които бяха силно изявени по време на игра преди проекта. Без играчки, с които да играят, децата бяха по-креативни, балансирани и уверени в себе си. Те се научиха да отстояват идеите си и да вярват във възможностите си. Поведението им демонстрираше, че благодарение на нарасналото самочувствие те са способни да действат самостоятелно и да осъзнават ограниченията си. По отношение на комуникациите с връстниците си децата се научиха да приемат и да уважават себе си и другите, да казват „да“ и „не“, както и да оползотворяват уменията – своите и на другите. По време на игрите в рамките на проекта преобладаваха общите разговори и екипната работа по реализацията на идеи. Докато децата играха навън, природата се превърна в най-важният им партньор в игрите. Наблюденията върху децата показват, че в първите 4 седмици от проекта те са се задоволявали с наличните материали. Използвали са одеяла, столове и маси, за да си построят убежища и заслони, в които са седели и са си говорели. Впоследствие тези палатки се превръщат в къщи, които се разрастват (дори имат балкон). С времето игрите стават по-сложни и изпълнени с въображение. Децата започват дори сами да изработват необходимите им липсващи елементи. Интересът им към даден проект продължава повече от 20 дни.
КАКВО СЕ СЛУЧВА С УЧИТЕЛИТЕ:
Забелязахме, че въпреки че през цялото време на проекта бяхме на разположение на децата за дискусии и подкрепа, децата имаха намаляваща нужда от нашето присъствие. Понякога те ни канеха на гости в „къщите“ си, а понякога просто искаха прегръдка, но като цяло, децата станаха по-самостоятелни. И въпросите, които възникват след този експеримент: Въпреки положителните резултати от този опит той ни наведе на много размисли: Дотолкова ли сме обсебени от предметите в живота си, че ни се струва истинска сензация това, че предоставяме на децата си повече време и свобода да бъдат самите себе си (като ги лишаваме от играчки)? Толкова ли нямаме какво да предложим на децата си, че компенсираме със стоки, които купуваме от магазина? Наистина ли бързането, стремежът към ефективност и „ярки“ преживявания са завладели дотолкова живота ни, че отделянето на време за правенето на нещо без особена практичност и полза (като вигвам например) ни се струва „загуба на време“?
Открито писмо на една учителка
Открито писмо на една учителка за „трудните“ деца
Уважаеми родители! Знам, че сте разстроени. Всеки ден детето ви се връща от училище с истории за „онова“ дете. Детето, което през цялото време дърпа, блъска, щипе и дори хапе другите деца. С което никой не може да се разбере, което не слуша моите увещания и се катери по оградата на училищния двор. Или в яростен порив излива млякото на съученика си на пода. Нарочно. Така, че да го видя. Или крещи нецензурни думи в часа по спорт. Вие сте разстроени, че ТОВА дете разсейва и пречи на вашето дете да учи. Вие сте разстроени, че то отнема много от моите сили и внимание и заради това аз лишавам от грижи и внимание вашето дете. Вие сте разтревожени, че то е лош пример за вашето дете. Разбирам всичко това.
И трябва да знаете, че аз също се тревожа. През цялото време. За ВСИЧКИ деца. Аз се безпокоя за това дали вашето дете държи правилно молива, за друго – дали се справя със задачата, за трето – че е твърде срамежливо, за друго – че няма обяд. Аз се безпокоя и за това, че палтото на Миша е недостатъчно топло, и че Таня не се справя, за което постоянно я ругаят вкъщи. Независимо дали съм в колата или под душа вкъщи – аз се тревожа. Знам, че вие държите непременно да се внесе за обсъждане поведението именно на ТОВА дете. Знам, че ви е все едно справя ли се Таня, защото нейните двойки няма да насинят ничие око. Да, и аз бих искала да говорим за ТОВА дете. Но има още толкова неща, за които не мога да ви разкажа. Например, за това, че само преди година ТОВА дете беше осиновено от дом за сираци. И за това, че заради алергия му е предписана строга диета и то е вечно гладно. Не мога да ви разкажа и за това, че в семейството му назрява развод. Или че ТОВА дете се възпитава от самотна майка и затова винаги идва преди всички и си тръгва последно. Или че вкъщи го обиждат и ругаят. Вие разбирате, че не мога да ви разказвам такива подробности. Просто искате да знаете какво правя аз, за да променя поведението му.
Иска ми се да можех да ви разкажа всичко. Но не мога. Не мога да ви разкажа, че с него се занимават допълнително, тъй като има забавено развитие на речта и цялата му агресия е следствие от неспособността за нормално общуване с връстниците му. Не мога да ви разкажа, че се виждам с неговите родители ВСЯКА една седмица и най-често те просто плачат на нашите срещи. Не мога да ви разкажа, че с него си имаме таен сигнал, по който аз отивам и сядам за минутка до него и че в междучасията често сяда в коленете ми, защото… „Госпожо, става ми по-леко като чувам как бие сърцето Ви…“ Не мога да ви кажа, че след дълга и трудна работа, вече имаме 5 инцидента в седмица, а преди бяха по 5 на ден. Или че на учителските съвети аз умолявам останалите колеги да си затворят очите за поредната му изцепка. Аз даже нямам морално право да споделям позитивните моменти. Например, че ТОВА дете ми помага да поливам цветята в класната стая и че плака, когато през зимата едно от цветята загина от студа. Или че сутрин, докато майка му вади инвалидната количка, целува малката си сестричка и й прошепва на ухото: „Слънчице мое.“ Не мога да споделя, че ТОВА дете знае за гръмотевичните бури повече от метеоролозите или че гали по главата най-добрия си приятел в изблик на чувства и тича да помогне на този, който плаче. Да, и това се случва.
Проблемът е в това, че аз мога да говоря с вас само за ВАШЕТО дете. И единственото, което мога да ви кажа със сигурност е, че ако ВАШЕТО дете (или всяко друго) се превърне в ТОВА дете: Аз никога няма да разкажа на други родители за това, което се случва във вашето семейство. Аз ще разговарям с вас често, откровено и търпеливо. Ще се запася с носни кърпички в случай, че и вие плачете на нашите срещи. Ще привлека към вашия проблем тези, които наистина могат да помогнат. Ще давам на вашето дете допълнителна порция внимание и любов, когато то има нужда. В училищната среда аз ще бъда негов защитник. Ще се постарая да видя в него (независимо от всичко) само доброто, светлото и прекрасното. И дори ще ви напомням за тези негови качества.
А когато някой друг родител дойде при мен да се оплаква от вашето дете, аз просто ще им припомня всичко отначало.
С любов, Една учителка
Уважаеми родители! Знам, че сте разстроени. Всеки ден детето ви се връща от училище с истории за „онова“ дете. Детето, което през цялото време дърпа, блъска, щипе и дори хапе другите деца. С което никой не може да се разбере, което не слуша моите увещания и се катери по оградата на училищния двор. Или в яростен порив излива млякото на съученика си на пода. Нарочно. Така, че да го видя. Или крещи нецензурни думи в часа по спорт. Вие сте разстроени, че ТОВА дете разсейва и пречи на вашето дете да учи. Вие сте разстроени, че то отнема много от моите сили и внимание и заради това аз лишавам от грижи и внимание вашето дете. Вие сте разтревожени, че то е лош пример за вашето дете. Разбирам всичко това.
И трябва да знаете, че аз също се тревожа. През цялото време. За ВСИЧКИ деца. Аз се безпокоя за това дали вашето дете държи правилно молива, за друго – дали се справя със задачата, за трето – че е твърде срамежливо, за друго – че няма обяд. Аз се безпокоя и за това, че палтото на Миша е недостатъчно топло, и че Таня не се справя, за което постоянно я ругаят вкъщи. Независимо дали съм в колата или под душа вкъщи – аз се тревожа. Знам, че вие държите непременно да се внесе за обсъждане поведението именно на ТОВА дете. Знам, че ви е все едно справя ли се Таня, защото нейните двойки няма да насинят ничие око. Да, и аз бих искала да говорим за ТОВА дете. Но има още толкова неща, за които не мога да ви разкажа. Например, за това, че само преди година ТОВА дете беше осиновено от дом за сираци. И за това, че заради алергия му е предписана строга диета и то е вечно гладно. Не мога да ви разкажа и за това, че в семейството му назрява развод. Или че ТОВА дете се възпитава от самотна майка и затова винаги идва преди всички и си тръгва последно. Или че вкъщи го обиждат и ругаят. Вие разбирате, че не мога да ви разказвам такива подробности. Просто искате да знаете какво правя аз, за да променя поведението му.
Иска ми се да можех да ви разкажа всичко. Но не мога. Не мога да ви разкажа, че с него се занимават допълнително, тъй като има забавено развитие на речта и цялата му агресия е следствие от неспособността за нормално общуване с връстниците му. Не мога да ви разкажа, че се виждам с неговите родители ВСЯКА една седмица и най-често те просто плачат на нашите срещи. Не мога да ви разкажа, че с него си имаме таен сигнал, по който аз отивам и сядам за минутка до него и че в междучасията често сяда в коленете ми, защото… „Госпожо, става ми по-леко като чувам как бие сърцето Ви…“ Не мога да ви кажа, че след дълга и трудна работа, вече имаме 5 инцидента в седмица, а преди бяха по 5 на ден. Или че на учителските съвети аз умолявам останалите колеги да си затворят очите за поредната му изцепка. Аз даже нямам морално право да споделям позитивните моменти. Например, че ТОВА дете ми помага да поливам цветята в класната стая и че плака, когато през зимата едно от цветята загина от студа. Или че сутрин, докато майка му вади инвалидната количка, целува малката си сестричка и й прошепва на ухото: „Слънчице мое.“ Не мога да споделя, че ТОВА дете знае за гръмотевичните бури повече от метеоролозите или че гали по главата най-добрия си приятел в изблик на чувства и тича да помогне на този, който плаче. Да, и това се случва.
Проблемът е в това, че аз мога да говоря с вас само за ВАШЕТО дете. И единственото, което мога да ви кажа със сигурност е, че ако ВАШЕТО дете (или всяко друго) се превърне в ТОВА дете: Аз никога няма да разкажа на други родители за това, което се случва във вашето семейство. Аз ще разговарям с вас често, откровено и търпеливо. Ще се запася с носни кърпички в случай, че и вие плачете на нашите срещи. Ще привлека към вашия проблем тези, които наистина могат да помогнат. Ще давам на вашето дете допълнителна порция внимание и любов, когато то има нужда. В училищната среда аз ще бъда негов защитник. Ще се постарая да видя в него (независимо от всичко) само доброто, светлото и прекрасното. И дори ще ви напомням за тези негови качества.
А когато някой друг родител дойде при мен да се оплаква от вашето дете, аз просто ще им припомня всичко отначало.
С любов, Една учителка
Справяне със страховете в детска възраст
Справянето със страховете в детска възраст определя справянето със
страховете като възрастен
На около тригодишна възраст повечето деца влизат в един вълшебен свят, в които никак не е трудно да вярват. Въображението и творчеството са в пълна сила. Игрите се превръщат в инструмент за сбъдване на мечтите и желанията им, което те лесно постигат, когато се научат да се преструват. Без проблеми един обикновен дъждовен следобед може да се превърне в пътуване до вълшебен замък или до далечни светове. Но един богат въображаем свят е населен както с герои, така и със злодеи; както с чудеса, така и с чудовища. Новите страхове са необходима част от навлизането в този свят на възможности. С разцъфването на въображението, деца, които никога не са се страхували от тъмното, може да започнат да се ужасяват от него. Кучето на съседите може да се превърне в застрашаваща опасност. Мравката на тротоара може да се окаже могъщо извънземно. Повечето деца развиват един или два по-сериозни страха, с които да се справят. Може да е страх от хора с маски, възрастни хора, хора с белези. Може да се страхуват от това родителите да излязат или от това да не влязат крадци. Страховете може да са от въображаеми същества, от диви животни, от насекоми и т.н. Естествената реакция на родителите, които виждат, че детето им умира от страх от един червей например е да се опитат с думи да го накарат да преодолее страха си. Реакцията на децата пък е да запалят мотора на въображението си, а въображаемите възможности стават все по-лоши, а не подобри. Децата започват да се отчуждават от родителите. Да се присмивате на страховете на детето или да заплашвате детето със страховете му е още по-пагубно. Вместо това, признайте наличието на страха, но запазете спокойствие. Уверете детето, че има вашата закрила и подкрепа. Когато децата видят, че взимате на сериозно притесненията им, се чувстват поблизо до вас и са по-готови да се справят със страховете си. Не насилвайте детето да се сблъсква насила с обекта на страха си. Един от най-добрите начини детето да преодолее страховете си е като му създадете възможности да играе с НЕЗАСТРАШАВАЩА тяхна версия. Преди време едно момиченце се страхувало от всички кучета. Родителите й я завели да види малки сладки новородени кученца. Момиченцето било очаровано. Те й взели малко сладко плюшено кученце, което я изпълнило със смесени емоции. Вкъщи гледали анимационни със Снупи. Скоро плюшеното кученце започнало да преследва куклите, но пък те се научили как да го накарат да е по-приятелски настроено. В игрите, които момиченцето си измисляло, то реално преборило страховете си. При децата, които се страхуват от тъмното би било полезно да играят с фенерчета през деня, но в затъмнена стая. Децата, които се страхуват от чудовища, може да играят с играчки чудовища, като е важно да присъстват и играчки герои, които да побеждават чудовището. За децата, които се страхуват от насекоми, може да се окаже добро решение да имат ферма за мравки или да си отглеждат щурец в буркан. Идеята е, че така хем ще могат да „общуват” с насекомите, хем ще са предпазени от тях чрез стъкло. Следете как детето се отпуска постепенно в присъствието на насекомите, които отглежда. Родителите могат да помогнат много на децата си за преодоляването на страховете им, като им дават идеи за игра в тази насока. Например, ако детето се страхува от духове, може да му кажете, че понякога духовете се страхуват много повече от него, отколкото то от тях. Кажете му, че когато каже „Бу!”, призракът ще избяга. Детето ще опита този начин да изплаши духчетата, а вие може да се присъедините към играта. Вслушвайте се и в идеите на децата. Вие може да предложите на детето да плаши чудовищата с песнички, а детето да ви поправи, че тези чудовища се страхуват много повече от светлината на фенерчето им. Да давате идеи е полезно, но се вслушвайте и в тези на децата ви за справяне със собствените им страхове. В крайна сметка това е тяхната битка и те имат нужда да победят в нея по собствен начин. Често спреят срещу чудовища е доста полезен. Бутилка с пръскачка от препарат, напълнена с вода, може да се окаже чудесно оръжие срещу чудовища, особено ако на нея е сложен и подходящият надпис. Вземете цветни флумастери, моливи, пастели и хартия и се позабавлявайте – много деца се справят най-добре, ако сами нарисуват етикета за спрея. Детската литература също често е доста полезна в справянето със страховете. Доста класически истории разказват за това, как дете се е справило с разни вещици и чудовища. Страшните филмчета от друга страна по-скоро затормозяват детето, отколкото да го освобождават от страховете му. Живите визуални картини закотвят страхове в детското съзнание и оставят дълбоки следи в паметта. Визуалното преработване на страховете е мощен инструмент, но трябва да е под форма, която детето след това да може лесно да забрави поне частично. Нищо чудно, че кошмарите са нещо обичайно през този период. Ако детето ви се събуди от кошмар през нощта, успокойте го, че сте до него и че ще го защитите, а след това нежно го окуражете да ви каже какво е сънувало. Това силно ще ви насочи към темите за изоставянето, загубата и безсилието, които са едни от най-важните страхове за преодоляване. Каквито и страхове да се появят, изкуството има голяма сила в преодоляването им. Хванете се да рисувате с детето си, рисувайте с цели длани, правете модели, насочвайте игрите към страховете на детето – посрещайте и изпращайте страховете с изкуството. Строители, коли, кукли, кученца, пастели и хартия са основни средства за успешна игра. Играта на детето, в която то участва активно, е далеч по-ефективна от играчки, които правят всичко сами. На същия принцип – приказките, които сте измисли у дома може да се окажат много по-силни от класическата детска литература. Слушайте историите, които детето ви разказва докато си играе, и след това му ги разкажете. Създайте собствени истории със същата тематика. Използвайте този метод и за да се свържете с положителните преживявания на децата – поговорете за техните мечти. Този период на засилено въображение е много ценен. Мечтите за чудеса и големите постижения на ужким са семената, от които се раждат мечтите в живота. Това е време на забавление. Но тук говорим за тъмната страна на този период – за справянето със страховете на детето, което е още по-ценно. Сега вие учите детето си да разпознава страховете, които спъват мечтите му, да ги приема, да се изправя срещу тях и да открива свой начин, по който да ги преодолява. Смелостта, която ще получи детето при тази битка е силата, която лежи под всяка друга негова добродетел. Честност, любов, състрадание, лоялност, мечти и идеали – всички те ще бъдат подложени на изпитание от страха. Дълбочината на детската смелост ще бъде коренът, който ще определи колко високо ще успеят да израстат. Не игнорирайте страховете на децата си, а се отнасяйте към тях с нежност и търпение. Те са безценен прозорец към вътрешния им свят и към развитието на духа им.
На около тригодишна възраст повечето деца влизат в един вълшебен свят, в които никак не е трудно да вярват. Въображението и творчеството са в пълна сила. Игрите се превръщат в инструмент за сбъдване на мечтите и желанията им, което те лесно постигат, когато се научат да се преструват. Без проблеми един обикновен дъждовен следобед може да се превърне в пътуване до вълшебен замък или до далечни светове. Но един богат въображаем свят е населен както с герои, така и със злодеи; както с чудеса, така и с чудовища. Новите страхове са необходима част от навлизането в този свят на възможности. С разцъфването на въображението, деца, които никога не са се страхували от тъмното, може да започнат да се ужасяват от него. Кучето на съседите може да се превърне в застрашаваща опасност. Мравката на тротоара може да се окаже могъщо извънземно. Повечето деца развиват един или два по-сериозни страха, с които да се справят. Може да е страх от хора с маски, възрастни хора, хора с белези. Може да се страхуват от това родителите да излязат или от това да не влязат крадци. Страховете може да са от въображаеми същества, от диви животни, от насекоми и т.н. Естествената реакция на родителите, които виждат, че детето им умира от страх от един червей например е да се опитат с думи да го накарат да преодолее страха си. Реакцията на децата пък е да запалят мотора на въображението си, а въображаемите възможности стават все по-лоши, а не подобри. Децата започват да се отчуждават от родителите. Да се присмивате на страховете на детето или да заплашвате детето със страховете му е още по-пагубно. Вместо това, признайте наличието на страха, но запазете спокойствие. Уверете детето, че има вашата закрила и подкрепа. Когато децата видят, че взимате на сериозно притесненията им, се чувстват поблизо до вас и са по-готови да се справят със страховете си. Не насилвайте детето да се сблъсква насила с обекта на страха си. Един от най-добрите начини детето да преодолее страховете си е като му създадете възможности да играе с НЕЗАСТРАШАВАЩА тяхна версия. Преди време едно момиченце се страхувало от всички кучета. Родителите й я завели да види малки сладки новородени кученца. Момиченцето било очаровано. Те й взели малко сладко плюшено кученце, което я изпълнило със смесени емоции. Вкъщи гледали анимационни със Снупи. Скоро плюшеното кученце започнало да преследва куклите, но пък те се научили как да го накарат да е по-приятелски настроено. В игрите, които момиченцето си измисляло, то реално преборило страховете си. При децата, които се страхуват от тъмното би било полезно да играят с фенерчета през деня, но в затъмнена стая. Децата, които се страхуват от чудовища, може да играят с играчки чудовища, като е важно да присъстват и играчки герои, които да побеждават чудовището. За децата, които се страхуват от насекоми, може да се окаже добро решение да имат ферма за мравки или да си отглеждат щурец в буркан. Идеята е, че така хем ще могат да „общуват” с насекомите, хем ще са предпазени от тях чрез стъкло. Следете как детето се отпуска постепенно в присъствието на насекомите, които отглежда. Родителите могат да помогнат много на децата си за преодоляването на страховете им, като им дават идеи за игра в тази насока. Например, ако детето се страхува от духове, може да му кажете, че понякога духовете се страхуват много повече от него, отколкото то от тях. Кажете му, че когато каже „Бу!”, призракът ще избяга. Детето ще опита този начин да изплаши духчетата, а вие може да се присъедините към играта. Вслушвайте се и в идеите на децата. Вие може да предложите на детето да плаши чудовищата с песнички, а детето да ви поправи, че тези чудовища се страхуват много повече от светлината на фенерчето им. Да давате идеи е полезно, но се вслушвайте и в тези на децата ви за справяне със собствените им страхове. В крайна сметка това е тяхната битка и те имат нужда да победят в нея по собствен начин. Често спреят срещу чудовища е доста полезен. Бутилка с пръскачка от препарат, напълнена с вода, може да се окаже чудесно оръжие срещу чудовища, особено ако на нея е сложен и подходящият надпис. Вземете цветни флумастери, моливи, пастели и хартия и се позабавлявайте – много деца се справят най-добре, ако сами нарисуват етикета за спрея. Детската литература също често е доста полезна в справянето със страховете. Доста класически истории разказват за това, как дете се е справило с разни вещици и чудовища. Страшните филмчета от друга страна по-скоро затормозяват детето, отколкото да го освобождават от страховете му. Живите визуални картини закотвят страхове в детското съзнание и оставят дълбоки следи в паметта. Визуалното преработване на страховете е мощен инструмент, но трябва да е под форма, която детето след това да може лесно да забрави поне частично. Нищо чудно, че кошмарите са нещо обичайно през този период. Ако детето ви се събуди от кошмар през нощта, успокойте го, че сте до него и че ще го защитите, а след това нежно го окуражете да ви каже какво е сънувало. Това силно ще ви насочи към темите за изоставянето, загубата и безсилието, които са едни от най-важните страхове за преодоляване. Каквито и страхове да се появят, изкуството има голяма сила в преодоляването им. Хванете се да рисувате с детето си, рисувайте с цели длани, правете модели, насочвайте игрите към страховете на детето – посрещайте и изпращайте страховете с изкуството. Строители, коли, кукли, кученца, пастели и хартия са основни средства за успешна игра. Играта на детето, в която то участва активно, е далеч по-ефективна от играчки, които правят всичко сами. На същия принцип – приказките, които сте измисли у дома може да се окажат много по-силни от класическата детска литература. Слушайте историите, които детето ви разказва докато си играе, и след това му ги разкажете. Създайте собствени истории със същата тематика. Използвайте този метод и за да се свържете с положителните преживявания на децата – поговорете за техните мечти. Този период на засилено въображение е много ценен. Мечтите за чудеса и големите постижения на ужким са семената, от които се раждат мечтите в живота. Това е време на забавление. Но тук говорим за тъмната страна на този период – за справянето със страховете на детето, което е още по-ценно. Сега вие учите детето си да разпознава страховете, които спъват мечтите му, да ги приема, да се изправя срещу тях и да открива свой начин, по който да ги преодолява. Смелостта, която ще получи детето при тази битка е силата, която лежи под всяка друга негова добродетел. Честност, любов, състрадание, лоялност, мечти и идеали – всички те ще бъдат подложени на изпитание от страха. Дълбочината на детската смелост ще бъде коренът, който ще определи колко високо ще успеят да израстат. Не игнорирайте страховете на децата си, а се отнасяйте към тях с нежност и търпение. Те са безценен прозорец към вътрешния им свят и към развитието на духа им.
Тайните в семейството.
Тайните в семейството. Защо да
тревожим децата с истината?
Много често родителите пазят тайни от децата си. Мотивите им са благовидни: детето да не се тревожи. Или пък да не знае събития от семейната история, които да му атакуват самочувствието.
Първият съществен въпрос е доколко лошите новини изобщо могат да бъдат опазвани в тайна? Ето един показателен пример: преди години семейството на малката Вили живее в чужбина. Любимата ѝ баба от Варна почива внезапно, но родителите решават да не ѝ казват, за да не се тревожи. Майката се прибира сама в България за погребението. Връща се подтисната и с изопнато лице, но продължава да не казват истината. Вили усеща, че има нещо скрито около баба ѝ, иска да ѝ се обади, но родителите твърдят, че не може да я види по скайпа, защото тя е болна и трудно говори. Когато след близо година те признават истината, Вили не се изненадва, защото дълбоко в себе си винаги я е знаела.
Историята има продължение. Сега Вили е зряла жена на 32 години и има три годишен син. Тя търси психологическа помощ. Оплаква се от страхови преживявания. Непрекъснато се тревожи, че тя самата или някой от близките ѝ може да умре или да се случи нещо лошо. Страховете се засилват с раждането на сина ѝ. На Вили ѝ е трудно да го остави за повече от няколко часа на друг човек, защото се страхува, че може да не го намери жив. При нея настъпва облекчение, когато в няколко психотерапевтични сесии се връща в детството си, за да преживее емоцията от раздялата с любимата си баба. Нещо, от което е била лишена от родителите си „за нейно добро”.
По-подробното изследване на тази история ще ни покаже и още нещо, което е поучително. Всъщност майката на Вили решава да скрие смъртта на своята майка от дъщеря си, защото на нея самата ѝ е много трудно да я понесе. Тоест – чрез тайните ние обикновено „предпазваме” децата си от нещо, което е непосилно за нас самите, а не за тях…
Дванадесет годишната Ели е доведена на консултация, защото не може да спи спокойно. Развила е фобия от змии и постоянно ги сънува. В парка и на път за училище не смее да се доближи до тревата и всяка тънка пръчка или въженце я кара вътрешно да се свива. От разговора с родителите постепенно става ясно, че от една година майката се бори с тежко раково заболяване. Членовете на семейството се надяват да се излекува, но страхът от фатален изход е голям. Решили са да не казват това на Ели. И нейната фобия се появява няколко месеца, след като е открита диагнозата на майка ѝ.
След няколко сесии родителите решават да се вслушат в съвета на психолога. Събирайки цялата си вътрешна сила, те споделят с Ели по много любящ начин състоянието на нейната майка. Фобията и страшните сънища със змии веднага намаляват и отшумяват напълно след две-три седмици. Споделянето на истината има и допълнителен положителен ефект: семейството се обединява отново. До този момент Ели се е чувствала изолирана, неподкрепена и оставена сама срещу голямата заплаха, която смътно е усещала…
Накрая ще кажа, че има и светли тайни, които обединяват семейството и служат за създаване на идентичност на детето. И тези тайни граничат с играта. Например: семейството си има тайно място в планината, на което са дали тайното име „Поляната с игликите на Роси”. Или пък бащата казва на сина си: „Ела да ти покажа къде дядо ти ме е водил да ловим риба. Това ще си бъде наша мъжка тайна.” Или майката на дъщеря си: „Само ние жените ще си знаем как се сплита такова венче!”. Тази игра на тайни има силното послание за детето: „Нашето семейство е силно свързано и ти можеш да разчиташ на нас.”
Много често родителите пазят тайни от децата си. Мотивите им са благовидни: детето да не се тревожи. Или пък да не знае събития от семейната история, които да му атакуват самочувствието.
Първият съществен въпрос е доколко лошите новини изобщо могат да бъдат опазвани в тайна? Ето един показателен пример: преди години семейството на малката Вили живее в чужбина. Любимата ѝ баба от Варна почива внезапно, но родителите решават да не ѝ казват, за да не се тревожи. Майката се прибира сама в България за погребението. Връща се подтисната и с изопнато лице, но продължава да не казват истината. Вили усеща, че има нещо скрито около баба ѝ, иска да ѝ се обади, но родителите твърдят, че не може да я види по скайпа, защото тя е болна и трудно говори. Когато след близо година те признават истината, Вили не се изненадва, защото дълбоко в себе си винаги я е знаела.
Историята има продължение. Сега Вили е зряла жена на 32 години и има три годишен син. Тя търси психологическа помощ. Оплаква се от страхови преживявания. Непрекъснато се тревожи, че тя самата или някой от близките ѝ може да умре или да се случи нещо лошо. Страховете се засилват с раждането на сина ѝ. На Вили ѝ е трудно да го остави за повече от няколко часа на друг човек, защото се страхува, че може да не го намери жив. При нея настъпва облекчение, когато в няколко психотерапевтични сесии се връща в детството си, за да преживее емоцията от раздялата с любимата си баба. Нещо, от което е била лишена от родителите си „за нейно добро”.
По-подробното изследване на тази история ще ни покаже и още нещо, което е поучително. Всъщност майката на Вили решава да скрие смъртта на своята майка от дъщеря си, защото на нея самата ѝ е много трудно да я понесе. Тоест – чрез тайните ние обикновено „предпазваме” децата си от нещо, което е непосилно за нас самите, а не за тях…
Дванадесет годишната Ели е доведена на консултация, защото не може да спи спокойно. Развила е фобия от змии и постоянно ги сънува. В парка и на път за училище не смее да се доближи до тревата и всяка тънка пръчка или въженце я кара вътрешно да се свива. От разговора с родителите постепенно става ясно, че от една година майката се бори с тежко раково заболяване. Членовете на семейството се надяват да се излекува, но страхът от фатален изход е голям. Решили са да не казват това на Ели. И нейната фобия се появява няколко месеца, след като е открита диагнозата на майка ѝ.
След няколко сесии родителите решават да се вслушат в съвета на психолога. Събирайки цялата си вътрешна сила, те споделят с Ели по много любящ начин състоянието на нейната майка. Фобията и страшните сънища със змии веднага намаляват и отшумяват напълно след две-три седмици. Споделянето на истината има и допълнителен положителен ефект: семейството се обединява отново. До този момент Ели се е чувствала изолирана, неподкрепена и оставена сама срещу голямата заплаха, която смътно е усещала…
Накрая ще кажа, че има и светли тайни, които обединяват семейството и служат за създаване на идентичност на детето. И тези тайни граничат с играта. Например: семейството си има тайно място в планината, на което са дали тайното име „Поляната с игликите на Роси”. Или пък бащата казва на сина си: „Ела да ти покажа къде дядо ти ме е водил да ловим риба. Това ще си бъде наша мъжка тайна.” Или майката на дъщеря си: „Само ние жените ще си знаем как се сплита такова венче!”. Тази игра на тайни има силното послание за детето: „Нашето семейство е силно свързано и ти можеш да разчиташ на нас.”